Моят първи свръх-маратон
- 10 minsСкороходна и колоездачна обиколка на Витоша 2011 (100км) София, 2 юли 2011 Сайт на състезанието: http://www.vitosha100km.bg/
Старт в полунощ, бърза крачка и лек бег, болка в коленете и слабост в бедрата, дивни гледки и детска радост, пот и почти без кал, свеж въздух и разкошно време, топло отношение и лафче с хубави хора, вкусни глезотии и спортна надпревара. Преди През последните две години все пропускам обиколката на Витоша. А във Витоша съм бил само веднъж — срамота. И много ме е яд. Става въпрос за 100км обиколка, предназначена за колоездачи и „скороходци“ (т.е. нещо средно между пешеходци и бегачи — кой както може). Скороходците тръгват в полунощ, а колоездачите — 6 часа по-късно по същия маршрут.
Срещам приятел в парка и първият ми въпрос е, кога ще е обиколката тази година. Отговор: вдругиден; уточнение: за скороходците е утре. Времето е малко, ама какво да правя като следващият път е чак след година — я съм тук, я не. Забравям за заканата да не бягам 100км докато не навърша 25. Нали съм спортен любител и ценител на природата: как да го пропусна?! Най-голямото ми спортно постижение от пробяган маратон ми даваше някаква увереност, но не трябваше да подценявам дългия преход в планината. През оставащия ден трябваше да обърна особено внимание на хранителния си режим и аксесоарите, които ще ми влязат в употреба.
Закусих кроасанчета, обядвах пица, а след двучасова вечерна дрямка преди да тръгна за старта, хапнах няколко сандвича. Звучи ужасно от гледна точка на повечето диети, но не и на тази, която има за цел да те запаси за дълъг път: стремях се да приемам много въглехидрати и течности. Комплексът от витамини и минерали вероятно също е било добра идея. Дремнах 2ч преди старта, но щеше да е по-добре да бях отделил повече време за това.
Образувах и следния списък от аксесоари: — разпечатка на: описание на маршрута, карта, профил на релефа, декларация, листи, химикалка, джоб; — пари, лична карта, карта с кръвна група (както баща ми винаги е казвал като тръгвам за някъде: пари и документи); — телефон (напр. при загубване); — часовник; — челник (задължително! А най-добре сменете и батерийките); — щеки (от най-важните атрибути); — раница Tashev 35L (бягането с нея беше достатъчно свободно; обмислях и раничка <15L, но щях да съжалявам поради отсъствието на колан през кръста и това, че на щеките нямаше да се събират); — резервни чорапи (които така и не използвах, но които щяха ми да влязат в употреба при дъжд); — торбички (обуват се между чорапите и обувките при дъжд); — въглехидратни вафлички, гел с витамини и минерални, таблетки с витамини и минерали, L-карнитин, витамин С; — пластир и лепенки (по-скоро против отчаяние в случай на неудобни обувки); — Волтарен-гел (не знаех, че работи така мигновено);— салфетки (сухи и влажни); — GPS (така и не намерих, но и нямаше особена нужда от такъв); — еластични наколенки (нямах такива, но щяха да ми бъдат полезни по слизанията).
Обърнете особено внимание на медикаментите, които приемате: какви и по колко. Най-добре почетете специализирана литература, след което се посъветвайте с лекар. Ако и вие, като мен, влизате за пръв път в магазин за хранителни добавки, пазете се от коравите момчета там — те, в общия случай, нямат медицинско образование и могат като едното нищо да ви препоръчат гелчета с кофеин, таурин, както и вафлички с (изключително) протеини и мазнини за дългия пробег (казвам от опит). Това може да ви коства не само маратона.
Бях облечен, мога да кажа, подходящо за случая: — третият ми чифт маратонки Asics, от които винаги съм бил много доволен, ме обзаведе само с една пришка (а и тя изглежда като да е заради зараждащото ми се напречно плоскостъпие); — късо еластично клинче, с което обикновено бягам, над което, свободно леко долнище, предназначено за състезания по ориентиране — идеята бе да не ми е хладно през нощта, а сутринта бързо да остана по клинче; — пореста фланелка за бягане, по-дебело горнище с дълъг ръкав, и практически безтегловно полупрозрачно якенце против вятър.
По време Част от групата започна бегом въпреки изкачването. За първите десетина това е нормално, а за нас, останалите, е по-скоро повдигане на духа от самото начало. Стратегията ми включваше бодра стъпка по нагорнище (10-15км). Следваха редуващи се спускане и равно, които спокойно и щастливо си изтичах. Време беше за абстрактни мисли, леко нарушени от шумното купонче, кънтящо в околността. Настигнах няколко човека, с единия от които се водихме заедно още 20-ина км. Но щастието, разбира се, не беше вечно, и коленете започнаха да се обаждат. Застигна ме мотоциклет — питаха дали аз съм се изгубил — супер, значи веднага ги търсят такива.
Реших да направя дълга почивка на подкрепителния пункт на яз.Студена (35км), понеже усещах, че губя кондиция и не исках да стигам до екстремни ситуации. Чакаха ме двама весели студенти, изкушаващи с хладна бира (но аз съм уж целенасочен, та отказах). Доста голямо беше разнообразието от предлаганите вкусотийки — ако знаех, че ще е така, нямаше да мъкна 250г. свои запаси. Пих чай, поемах сандвичи и вафлички, мазах прасци и стъпала с Волтарен, говорих с момчетата.
Следва качване, което ще използвам, за да смеля храната. Щеките в ръце и напред по дългото асфалтово качване към Чуйпетлово. Благодарение на щеките, коленете ми си починаха много добре и до края на изкачването бях готов да бягам отново. Слънцето изгря, петлите се чуват (честна дума), напомнят да се поразсъблека. На пункта — чай, мед, вафличка, лимонче и давай да тръгвам, че ме гони цяла орда. Вървя си нагоре и си мисля, няма ли вече велосипедистите да видя. Че чакам своя приятел (тоя, по чиято вина съм разбрал и дошъл) — щели да се накачулят двама на някаквото колело, тандем. Много ги очаквах, но така и не дочаках.
Пеша нагоре, бегом надолу. А по равното мисля много. След 50км застигнам две куцукащи момчета — едното ходи, решено да финишира, а другото едва се движи — оставаха му 500м до пункта, откъдето щяха да го приберат.
„Вижда му се вече краят“, мислех си, но всъщност е 60-ти километър. Гледах да ям, но не прекалено — ще ми е тежко да бягам. Гледах да пия, но не прекалено — ще получа „хипонатремия“ (недостатъчна концентрация на соли в кръвта). С пиенето съм се научил и всичко е наред, но с яденето, очевидно не. По равното искам да бягам, но скоро издъхвам: силна слабост в цялото тяло. Не съм си и представял колко бързо стомахът ми се справя с вафлички, когато му е нужно, и за броени минути вече бях готов отново да бягам. Носех 2000мл L-карнитин — бях чел, че е нужен за разграждане на мазнините, което бяха от малкото ми останали източници на енергия. Решение прие голямата ми доза недоверие към повечето хранителни добавки — ще карам така, още не умирам.
Докато седях на земята в пристъпа на безсилие, покрай мен профуча и водачът сред велосипедистите. Само успях „Успех!“ да се провикна, за да чуя нещо смъмрено. Тогава се сетих, че имаме и чуждестранни състезатели. След 5мин премина и втория, питащ настървено колко да наваксва. А аз си гледах коленете, боляха. Ново за мен беше и действието на мазилата — сега разбрах, че наистина силно облекчават. Но облекчават за известно време, а после пак мажеш.
Последен пункт с обилна храна. Отново се чувствах глезен като при баба. Ама то не бяха чайчета и лимончета, филийки с кьопоолу и много сол (боях се за нивото на солите в кръвта), вафлички и мед. Предложиха ми аспирин, който ще съжалявам, че отказах. Не само на мен ми беше неудобно да се поостана. Свърши се асфалта, остава само спускане по пътечки — рай.
Тичам си надолу, усмихвам се на всички храсти, пия вода и мажа колене. Чудя се, докога ли може така да продължава — и тук ми става интересно, какво ли първо ще се „прецака“. В един момент, коленете спряха да попиват гел. Май това първо се прецака. Ама нищо, усмивката не пада.
Към 80-тия км, гледам, дузина надупени хора: „Какво берете? —Ягоди“. Поставих приоритетите си на място и се надупих и аз с тях да бера. Много туристи, много нещо. Настроението е на 6. Но явно твърде често съм спирал и млечната киселина ми блокира краката — най-вече бедрата и по-слабо прасците. Единствено решение — трябва да се бяга. Прелитат покрай мен велосипедисти, скачам всеки път встрани, кажа им две думи, пък те един през друг да викат „Евала, момче!“.
И така си слизам най-спокойно, стигам Драгалевци, питам „Колко още?“, викат — десетина. Свъшило се вече. Десетина аз под час ги взимам.
Цялата нощ и целият ден — хубаво време да искаш. Едното момче от организаторите, което преди старта ми беше обяснило целия маршрут, „ме заплаши“ с кал след Чуйпетлово. Ама то, вече, като знаеш, и ти е интересно, колко пък може да е кално. Тази кал, по-скоро колоездачите са я усетили, а ние си припкахме по камъчетата.
След Сумарното ми време: 13 часа и 19 минути Средна скорост: 7.51км/ч. Място в общото класиране: 20 от 93
На финала се запознах с десетина колоездачи и обсъдихме накратко проблемите с няколко другари, срещани по трасето. Ути готвеше някакви манджи, но след такова броене на калориите от страна на тялото ти, трудно ще го накараш да поеме нещо мазно. Жена, явно от знаещите, с опит, ме изплаши, че ако не приемам L-карнитин (който, например, се среща в месото), тялото ми може да предпочете, вместо да ми яде мазнините, да реши да ми яде от мускулите, от които и без това нямам в излишък.
Най-доброто решение след такова състезание, е, човек да се прибере и наспи. Така или иначе, опитът показа, че не се случва нищо страшно и ако се поразходите до вечерта и си продължите нормалния режим, просто без натоварване на краката през следващите седмица-две. Мускулната треска продължи два дни след състезанието. Най-дълго ми се възстановяват сухожилията на стъпалата, които съм разтегнал, избягвайки около 60% от дистанцията.
Организацията беше на високо ниво. Трасето беше много добре маркирано — единственото място, където почувствах несигурност относно маршрута, беше в града, на 5км от финала — там бялата указателна лентичка не се виждаше от разклона и се наложи да мина 10 метра по правилния разклон, за да я видя. Трябва, обаче, да вметна, че на велосипедистите понякога не им е толкова лесно да следят разклоните — на два пъти пред мен профучаха в неправилното.
Единствената ми забележка е относно плетеницата от сайтове на състезанието, заради която, сигурен съм, не само аз съм се заплел. Та, уверете се, че гледате това, което трябва. За фланелка от състезанието трета година блянувам, но предполагам, поради неочаквано големия брой финиширали, не са излезли разчетите. Нищо, ще дочакам следващата обиколка. :”)
Целта ми бе да финиширам. А знаех, че ако ще финиширам, ще финиширам с що-годе прилично време. От времето си съм доволен, въпреки тактическите грешки. Следващият път ще оставам по-малко на пунктовете за сметка на вървене. Това, мисля, че е най-лесният начин да смъкна час от общото време.
